Всичко започна от един постинг, на който попаднах случайно, сърфирайки из нета.

„Имам един много деструктивен навик - да се вживявам във въображаеми ситуации и да приемам като истински нереални герои. Мои или чужди, от книги или филми- няма значение, стига историята да е силна и истинска.”

Така започваше постинга, който привлече вниманието ми. Авторката – нека я наричам Милва – описваше много интелигентно вживяването и пристрастяването си към един тв сериал, който не бях гледала.

„Това са моите герои, които успяха да разбият сърцето ми с история като никоя друга.
 
Тогава, след повече от десет години въртене в омагьосания кръг на измислени истории, разбрах че за мен е време да се оттегля. Тогава спрях да пиша фикшъни, стихове и напуснах блога си, посветен на шоуто. 
Защото когато нереалните герои са в състояние да те наранят повече от истинските хора около теб, тогава е времето нещо да се промени. Светът в главата ми бе станал и светът около мен. А истинският свят... той не зная къде беше, дали изобщо съществуваше.... Но той трябваше да съществува.”

Темата за виртуалната реалност и подмяната на ценностите ме вълнуваше от години, затова продължих да чета:

„Повечето хора ми казваха, че никога повече да не погледна сериите от шоуто не е решение на проблема, а бягство от него. Казваха ми, че за да преодолея тъгата по своите герои, трябва просто да гледам и да разбера мотивите им... Логично- когато човек има проблем, той не бяга от него, а говори за него и се опитва да го реши. Но това не бе реален проблем, това бяха двама измислени герои в една измислена вселена и аз можех да си позволя лукса да избягам от тях, да ги погреба, да ги забравя.

И макар понякога да се чувствам като страхливка защото избягах, предпочитам светът в главата ми да си остане в главата ми и сърцето ми да бъде разбивано от неща от реалния свят. 

И все пак днес съм тук, с ник, който е свързан почти органично с онова, от което избягах. Всъщност как можеш да избягаш от нещо, което, макар и погребано дълбоко, продължава да живее в онези тъмни и забравени кътчета на сърцето ти? 
Това са моите любими герои, безценни дори когато ме поставят на колене от сълзи и ме вкарват в депресия.”

Заинтригувана, аз й написах:
„Хм, интересен текст! 
13.06 11:39 
Не смяташ ли, че ако напишеш една по-обемна творба и излееш всичко, тогава ще настъпи катарзис и помирение с миналото ти, каквото и да е то - дори и измислено?
Поздрави!:)”

Нейният отговор сложи началото на интересна размяна на лични съобщения:
„Четеш ми мислите, mia :)) 
15.06 03:04 
Написването на нещо по-обемно определено е в плановете ми- имам толкова много да разказвам за онези години на лутане в света на измислиците... просто мисля че на това ниво нямам необходимите познания и опит да опиша всичко по начина, който трябва да бъде написано. Но един ден и това ще се случи- убедена съм в това.... Просто не е дошъл моментът. Може би трябва да се дистанцирам от нещата още малко, за да мога да погледна събитията от по-обективен ъгъл. А може би просто съм леко луда :P”

И предизвика много мисли по темата:

Има ли всъщност правилен начин, по който нещо трябва да бъде разказано? Трябват ли специални познания? Дистанцирането от събитията помага или пречи на добрия текст? Трябва ли един роман да бъде обективен или колкото повече авторът е „вътре”, толкова е по-интересно? А дори и това – не сме ли всички леко луди, които живеем в главите си, а не навън? И помага ли „лудостта „ на писането и обратното? Тук вметвам Вонегът „Не е нужно да си луд, но помага!”;)
Всъщност границата между нормалност и лудост е много размита, просто защото няма критерии за нормалност. И най-великите творби са написани от хора, отличаващи се от масата „нормални”. 

Така или иначе, нейният отговор индуцира много въпроси в мен и аз й писах на лични :

„Ще ти стане ли по-леко, ако разбереш, че и други са минали по този път?
Мисля, че да!
И само за това ти препоръчвам да хвърлиш поглед към моя "Виртуален роман" - има го в блогрола!
Не си търся реклама - романът е достатъчно харесван - просто в твоя случай може и да помогне !
Красив ден!:):):)”

Милва ми написа:

„А иначе винаги съм била напълно и абсолютно уверена, че не съм единствена и уникална в това, което преживявам, че и други са минали по същия път. Фантазията прави номера на много хора, не само на мен :P Но този факт сам по себе си не прави нещата по-различни за мен... Точно това винаге е било най-голямата ми муза... Така че е малко като омагьосан кръг хах. 
Непременно ще ти прочета романа- не знам дали ще ми стане по-леко, но със сигурност имам нужда от друга гледна точка по темата :)”

Кореспонденцията ни продължи и ставаше все по-интересна...
Милва:

” Измислените светове като НАЧИН на живот, като самия живот, а не част от живота, епизод от него или крачка встрани по време на криза. Хората се раждат с две ръце и два крака, а някои, плюс двете ръце и двата крака, са се родили и с два свята в главите си. Полу-шизофренията е интригуващо описание, но за жалост би било твърде лесно като отговор. И невярно. Повечето такива хора стават актьори или писатели и живеят със своите паралелни светове в мир. Ти също си намерила своето разрешение. А аз все още не съм достатъчно обективна, за да реша какво точно трябва да правя с моите светове. Засега единственият напредък, който имам, е че не подхранвам въображението си с нови герои и светове. Но пък за 15-те години на безконтролни фантазии, имам богат архив, който често напомня за себе си. хах....”


Продължението следва, но ако и вие се вълнувате от темата за измислените светове и писането, ще ми бъде интересно вашето мнение!:) 

стига да не си пречат взаимно,а да си съществуват обогатявайки се .

другия, предметния.
И може би от нас зависи да ги примирим!
Благодаря ти, Анонимен!:)

За да създадем "паралелната реланост", тръгваме от мисли, чувства, а понякога и преживявания в тази, която изживяваме - добре или зле, няма значение. Когато връзката между двете вселени се скъса, се получава изкуствено произведение, което не привлича читатели. Моят монтажен роман беше провокиран от реално събитие. Ако бях останала с мислите и чувствата, провокирани от онези две откраднати изречения, рискувах да стигна до груби прояви, от които няма никаква полза.
Ще следя с интерес продължението.

А кога се получава по-добре - когато авторът пише вдъхновено, под влияние на емоцията, или когато се дистанцира и може дори да се самоиронизира? Или за всеки автор е различно?

Междудругото, твоят "Монтажен роман" е много интересен експеримент - имам да наваксвам с последните 2 или 3 глави!
Ето и линк към него:http://vessislava.blogspot.com/2010/06/blog-post.html
Радвам се, че беше тук!:)

Светлана Караколева: Съществуването на всяка "измислица" има реална причина. Тя е реален продукт на съзнанието ни, което също като тялото ни се опитва да си набави енергията, която му е необходима за да оцелее. И докато се храним, ние не си задаваме въпроса-"къде е мярката"- всеки път." Измислените светове" съществуват и са важен етап, предхождащ всеки творчески акт. Работата на всеки един от нас като автор е освен емоцията на "хрумката" да създаде и формата на общителната мисъл с другите. Потреблението на различни видове художествени въздействия усилва човешката възможност за съпреживяване и поражда все-повече "хрумки"- това, че ги има, означава, че моето съзнание \примерно\ е преработило нечии авторови виждания и е способно да води творчески диалог-с автора или с другите потребители- но спре ли опита да "себе-изрази" човек отношението си, той "засяда" в ситуацията и докато не си даде възможност за реална себеизява- ще живее в тишината на своите фантазии и все ще пита- луд ли съм?
Майсторството на живота се състои в това да умееш да "местиш" виртуалните поуки от емоциите в реалността, и обратно- да създаваш жива реалност във виртуалната емоционалност. Ти си диспечерът. В твои ръце е невидимото ти лице и реалното- също. Ако се надцениш и се "самоизмислиш" прекалено в невидимото- ще си причиниш много болка в реалността- животът не толерира "небе без криле, крака без усилия за вървене и хляб, не изпотил този, който го разчупва на хапки"
Миа, спирам до тук- темата на разговора е необятна- точно колкото е необятна тишината преди човешкото усилие за творчество.
Хубави мигове нека срещнеш по пътя си днес... много усмивки, много финес:))))) много радост, много слънчеви ласки, и дори и гръм да удари- и вятър да вдигне прах над света- лято е, лято! Винаги идва след буря дъга:)))))))

Не са толкова измислени. Те са си у нас, просто не са намерили ситуацията си да се изявят или не сме им позволили да го направят. Друг е въпроса, че човек не е самотен остров, в него се оглежда цял свят, независимо дали ги приемаме или не, в нас са всички останали, при писането едновременно се освобождаваме от част от сенките им и търсим мост към реалните, а и откриваме мястото на собственият си бит между милиардите хипотетични ситуации.

Да, има я и измислицата, без дара на въображаемото, реалността нямаше да се развива, щеше да е неизменчива, абсолютно завършена и дори щеше да липсва бъдеще, а щеше да има едно безкрайно настояще, но измислицата е далеч по-малко отколкото може да приеме добре подреденото ни съзнание, просто има нелогични или непълни истини, които малко по малко преиначаваме за да ги направим приемливи.

Много, много интересна и безкрайна тема.

"Не са толкова измислени. Те са си у нас, просто не са намерили ситуацията си да се изявят или не сме им позволили да го направят. Друг е въпроса, че човек не е самотен остров, в него се оглежда цял свят, независимо дали ги приемаме или не, в нас са всички останали, при писането едновременно се освобождаваме от част от сенките им и търсим мост към реалните, а и откриваме мястото на собственият си бит между милиардите хипотетични ситуации."

А най-интересното е, че веднъж написан, даден текст започва самостоятелен живот и понякога читателите откриват в него неща, които авторът дори не си е и помислял, а после вижда, че текстът търпи И такова тълкуване! И сякаш всяка интерпретация е нов мост между хората! Сякаш световете се наслагват и взаимно преплитат!
Но какво да кажем за факта, че мисълта е енергия, която се материализаира - тогава може би всяка разказана история някъде - в някаква друга реалност - е сбъдната?

„ ...за измислените светове и писането...”
За тази тема си имам любим цитат на Набоков – Литературата не е родена в деня, в който едно момче е изтичало от гората, викайки „Вълк! Вълк!”, гонено по петите от големия сив вълк: литературата се ражда в деня, когато момчето е изтичало от гората, викайки «Вълк! Вълк!», а след него не е имало никакъв вълк.
Няма истинско творчество без да успяваш да се пренесеш в един паралелен измислен свят. Разбира се, не всички живеещи в такива паралелни светове са писатели, но обратното е просто задължително!
За себе си мога да кажа, че влизам в много паралелни светове, в много роли, в различни обкръжения. В някои – по-лесно, в други по-трудно... Хубавото е, че мога да излизам от всички тях бързо и лесно, без да им позволя да ме обсебват. Хм...”хубаво” ли казах? А дали наистина е хубаво бързото излизане от паралелните светове?... Кой знае?... Но със сигурност бързото влизане в тях предимство.
Ето снощи... В един препълнен и оживен пиано-бар погледът ми се плъзна към празната чаша „с онова предназначение” на пианото, на дъното на която се мъдреше смачкано на топче празно пакетче от захар, после за миг срещнах празния поглед на пианиста. В следващия момент вече не бях в този бар, а в един друг, в който аз бях пианистът, а в чашата „с онова предназначение” всяка вечер намирах между другите банкноти една двадесетолевка старателно сгъната по всички закони на оригами-то във вид на роза; и всяка вечер гадаех кой ли от редовните посетители или посетителки на бара я оставяше, и то винаги без забележа... Започнах да правя свое разследване – кой ли може да е, вглеждах се във всеки един посетител и гадаех какво ли оригами би оставил в чашата... В крайна сметка открих „името на розата”...
И всичко това – между два такта на сърцето, между две мигвания с клепачи, между два акорда на пианото... Просто поредният „обикновен” паралелен свят в който бях попаднал...

Понякога от такива мимолетни преживявания стават добри разкази. Жалко само че "Името на розата" е вече използвано заглавие...
Уф! Имало ограничение за броя на знаците! Може ли да се боят думите?!... Сори! Трябваше да разделя коментара.
Пер

Героинята на случката разказва:
„Имам един много деструктивен навик - да се вживявам във въображаеми ситуации и да приемам като истински нереални герои. Мои или чужди, от книги или филми- няма значение, стига историята да е силна и истинска.”

В тези думи има низ от противоречия: „Мои – чужди”; „измислена история – истина” + множество циклични мисли, което няма как да извежда от филма

А и винаги ми е бил интересен творческият акт - актът на раждане на една творба. За теб знам, че си перфекционист, изпипваш идеята, изглаждаш /или обратното/ фразата, експериментираш и ...оставяш да "отлежи"!:):):)
Аз нямам това търпение и никога не се връщам към стари неща - ако не го напиша на момента, значи и никога няма да види бял свят. Колко такива мимолетни хрумки са отлетели...
Но за бързото "излизане" от паралелните светове - хубаво е! Обсебването трябва да приключи с реализацията на идеята - да изпразним чашата, з а да има място за нови идеи!:)
А за пианиста си чакам разказа - "Името на цветето", без да уточняваме какво е цветето - тъкмо алюзията с Еко ще заинтригува!:)
П.П. и аз не бях обърнала внимание на ограничението в символите - отскоро съм блогърка!:)
Благодаря ти и за цитата от Набоков - удоволствието беше изцяло мое!:)

Но понякога човек така е обсебен от своя паралелен свят - точно като нощна пеперуда към лампата се стреми, лута, и просто няма как да се дистанцира, за да погледне на нещата от друг ъгъл!
И мисля, че точно тогава е ролята на приятелите - да подадат ръка!
Благодаря ти!

По-скоро бих казала, че всичко зависи от конкретния момент на "зачеване" на произведението. Подходи много, но всеки заслужава индивидуалността на автора. Даже бих си позволила да кажа, че прилагането на различни похвати дава възможност за развиване на автора като творец.
Аз ти благодаря, Миа!

Ех, горан, за нас, затъналите в измислените си светове, думите имат много различни значения и противоречието е начин на живот. Всичко в света ни е наситено с безумни и невъзможни противоречия. И колкото повече противоречия, толкова по-ярки емоции. Сякаш противоречието е нашият собстве и уникален въздух, който разпалва пламъците на лудостта ни. Понякога, даже доста често, аз дори не зная какво точно пиша. Просто съчетанието на думите ми харесва. После, много след като съм написала тези думи, разбирам какво съм искала да кажа. :P

"Истинска" може да е всяка измислена история, която е докоснала сърцето ни. Това не я прави истинска в реалния свят, а само в света, в който историята се развива.
Едновременно с това тази история може да е истинска, защото е пресъздадена истинно и изгражда мост към реалния свят.
А може и просто да вярваме толкова силно в историята, че да я намираме за "истинска" без да знаем кое точно е истинското в нея и какво точно значи това прилагателно- истинска... Просто има думи, които размиват значението си. "Истинска" е една от тези думи. Поне за мен...

ПС. Мия, възхищавам се на начина, по който успяваш да съдадеш един цял, самостоятелен разказ от няколко малки съобщения и постове... :))

Веси, съгласна съм - различният подход прави от писането неустоимо удоволствие - да изненадаш дори и себе си!:)
Въпреки че, така рискуваш да загубиш уникалния си стил, може би - стил, който те прави разпознаваем...
и ВСЕ ПАК -да рискуваме!:):):)

Охо, тук навлизаме в дълбоки води - доколко може да съществува обективна истина...Или истината е винаги субективна?
""Истинска" може да е всяка измислена история, която е докоснала сърцето ни. Това не я прави истинска в реалния свят, а само в света, в който историята се развива.
Едновременно с това тази история може да е истинска, защото е пресъздадена истинно и изгражда мост към реалния свят.
А може и просто да вярваме толкова силно в историята, че да я намираме за "истинска" без да знаем кое точно е истинското в нея и какво точно значи това прилагателно- истинска... Просто има думи, които размиват значението си. "Истинска" е една от тези думи. Поне за мен..."

А може би са прави източните мистици, които твърдят, че истината е непознаваема за разума и се постига само със съзерцание и медитация, а всичко, което ни заобикаля е "мая", покривало, илюзия...
И тогава ?
Светът на сенките на Платон?

Милва, ти си съавтор - нали знаеш?:)

Светлана Караколева...

На границата между реалната и въображаемата действителност ние правим своите емоционално-мисловни диалози, и създаваме импулси от конструктивна и деструктивна причинно-следственост. Да "затънеш" някъде означава... за мен- първо да стъпваш на несигурна почва-непозната, непонятна, плашеща...
второ- по някакви причини да носиш по-голям товар, отколкото теренът би могъл безопасно да понесе
трето- да виждаш, че се изгубваш в "почвата", наоколо да има много протегнати ръце и вместо да се хванеш за тях, ти да търсиш тази, която на теб най-много ти харесва... а всъщност знаеш ли дали харесваната ръка е тази, която ще ти спаси живота?
време е тежестта от "раницата на миналото" да олекне, да довериш света си на напълно непознати и...
да живееш с настоящия си избор- искам и мога... все-по добре, и по-добре във всяко едно отношение да изразявам себе си- реално и виртуално, истинно или лъжовно чрез образите на своите герои докато разказвам за солта и сладостта на Живота...
Магията на споделеното изразяване е вълшебно преживяване- дай Боже всекиму силата да срещне себе си в нечие "отсрещно" разбиране. И смелостта, и надеждата, и упоритостта... ние не сме стигнали до тук без жадното усилие да променим своите лични светове чрез Словото.

Важно е какво човек мисли - само то наистина зависи от нас!

Ако мислите ни са изкуствени и самозаблуда няма как да имаме пълноценен реален живот!

Mного welcome, СВетле!:):):)
Нямам какво да добавя - както винаги пишеш ярко и образно - тресавището и подадените за помощ ръце ...
Решителността да приемеш избора си...
Ти просто всичко си казала - благодаря ти!
Радвам се, че те имам за приятел!:)

"Ако мислите ни са изкуствени и самозаблуда няма как да имаме пълноценен реален живот!"

"ЧОВЕК ВИНАГИ СЕ САМОЗАБЛУЖДАВА, важното е да го прави с умение и радост"-това не съм го измислила аз, макар че бих искала...:)

http://itilien.org/